Тази снимка за софиянци не би говорила нещо повече от кръстовището на бул. "Константин Величков" и улица "Цар Симеон" (сега "Пиротска").
Но за мен, това е мястото, където за първи път извиках към Исус и не само извиках към Него, но и Го призовах като Спасител. И разбира се Той отговори.
За да направя дългата история кратка, ще кажа, че случката е отпреди 30 години. Беше пролетен късен следобед. Бях взела децата си от детска градина, бях им купила кифли от сладкарницата и пресичахме неправилно улицата, без да изчакаме зелената светлина на светофара. Тогава задната част на един трамвай излезе от релсите и с много силно скърцане и ужасяващ звук се понесе към нас. Опитах да избягам с децата, но те изпуснаха кифлите си, искаха да си ги вдигнат от земята и това ни забави. Всичко се случи толкова бързо, а за мен спомена се движи в забавен каданс... Виждах лицата на хората в трамвая, виждах отворените им за вик усти, но не можех да избягам. Бях като парализирана. Тогава се чух да викам: "Исусе, спаси ме!".
Чувствам се длъжна да обясня, че по това време нямах никакви интереси към вярата и към Бог.
Трамваят се закова на една педя от лицето ми и виждах уплашените лица на хората вътре в трамвая.
Обърнах се и задърпах децата към къщи. Пътят към дома ми, водеше през парка "Света Троица".
Сетих се, че в близост има православна църква, затова промених посоката и затичахме към нея.
Храмът беше празен, аз бързо отидох до стъпалата пред Святото място и се "изсипах" на пода. Не помня дали тогава имаше заграждение, но аз исках да съм колкото може по-близо до Бог и интуитивно се насочих към централната част. Не помня колко дълго плаках, нито какво говорих на Бог, но някакъв човек дойде да ми напомни, че мястото на което лежа, не е подходящо за молитви. Имам някакъв смътен спомен, че беше свещеник, но не съм сигурна. Може и да е бил обикновен мирянин. Момичетата разглеждаха любопитно и с уплаха мрачния храм, но не смееха да се отдалечат много от мен. Прибрах се у дома, при бащата на двете ми дъщери - насилник, алкохолик и хронично безработен тип. По пътя съм загубила ключа за в къщи и това по някакъв чуден начин ме насърчи, че следващия път, когато съпругът ми ни изхвърли с децата на улицата, не трябва да го моля да ни прибере обратно в къщи.
Историята ми с Христос продължи през следващите няколко години, през които не усещах Неговото действие и присъствие, но днес от дистанцията на почти 30 години, мога да видя как Бог е подреждал обстоятелствата, водил е хора в живота ми, докато Му предадох контрола на живота си, приех призива да Му служа и ето ме днес - обичана съпруга, но и мисионер-доброволец по документи пред Македонската държава, но амбасадор на Божието царство!
Слава да бъде на Бога!
Ирена Стефанова
Няма коментари:
Публикуване на коментар